Забрави всички учения. Забрави всички стратегии. Усети само това. Запомни го.

Нека поговорим за истината под всичките ни драми – тези с сътрудниците несъмнено. От къде идват?
Защо влизаме в спорове, за какво се сърдим, за какво се усещаме нещастни, засегнати, обидени…?
Защото не ни обичат задоволително? Защото не ни одобряват? Защото не се държат правилно с нас? Не ни уважават…?

СТИГА ГЛУПОСТИ.

Опитай се да се сетиш… Кога последно твоят сътрудник те нарани, до момента в който ти вярваше в себе си, приемаше себе и обичаше себе си? Моля те, просто затвори очи и се пробвай да усетиш момента, в който…

Онова малко създание, което постоянно ще живее в теб – твоето вътрешно дете – усеща неналичието на безусловната обич, за която постоянно е копнеело. Когато се усети несигурно, може би незадоволително положително за любовта на този мъж. Несигурно, тъй като е губило в любовта още там някъде, в детството.

Това малко създание се обажда най-силно тъкмо тогава – когато си с този мъж. Ти можеш да вървиш с уверена крачка и вдигната глава във всеки различен миг. Може да печелиш погледи, удивление и предложения, да покоряваш кариера и печелиш почитатели. Но стане ли дума за този мъж… твоето малко, нестабилно, вътрешно дете се обажда. Просто защото… тогава си най-уязвима. Не можеш да промениш това. Можеш само да го схванеш.

И в идващия миг той към този момент е твоето огледало – отразява твоята неустановеност посредством държание, което още повече я затвърждава. Ти от своя страна започваш още повече да се съмняваш в него. Да преценяваш и анализираш за какво е направил това или онова… Вместо да погледнеш там, където омагьосаният кръг стартира. И единственото място, където може да бъде пресечен.

Вярата, доверието в теб самата.

Тук стартира цялата драма, и тук може да бъде завършена. Като пратиш към теб тъкмо тази обич, която си чакала постоянно. Тази, без изискванията. Тази, която е там, даже когато грешиш. Не тъй като си направила нещо, да я заслужиш. А тъй като си ти. Не тъй като си съвършена. А тъй като си ти. Не тъй като е разумно. А тъй като си ти. Не тъй като постоянно действаш мъдро и умно. А просто тъй като си ти. И случи ли се това, повярваш ли в себе си, дадеш ли си сама това абсолютно приемане, за което дребното създание в теб крещи… тогава идва ред…

да повярваш и в него.

Той е с теб неслучайно. И той има потребност просто да му се довериш. ТОЧКА. Не ми трябват твоите доводи, твоите случки. Сложи точка. Довери се. Стига проучва и подлага желанията му на подозрения. Спри да търсиш. Спри да питаш. Спри да мислиш кое е вярно, дали си глупачка и какво ще си кажат хората.

Спри да се съмняваш в основата, като че ли ще ти дадат орден за това. Спри да я клатиш и къщата ще бъде цяла. Да, ти можеш да ремонтираш стаите, да подобряваш интериора… само че повярвай в основата. Не я бутай. Позволи си веднъж в този живот да се довериш. Че щом сте дружно – това е една добра основа. Че щом оня ден той ти сподели хубави думи (макар и през днешния ден да не е) – това е добра основа. Че щом се опита да те прегърне, когато беше ядосана – това е добра основа.

Че имаш причина да вярваш в себе си – че си точната жена за него. Най-добрата допустима.
И имаш причина да вярваш в него – че той желае и може да те направи щастлива.

Тук не приказваме за гаранции. Да, тук приказваме за доверие!
Но блага моя, любовта се случва там, където има доверие. Няма гаранции, който да опаковат любовта в сигурен пакет. Любовта е жива, свободна, не можеш да я завържеш, да я сложиш под микроскоп, да сътвориш прецизен теоретичен отчет и да чакаш да те направи щастлива.

Можеш само да повярваш в нея.

Затова идващия път, когато усетиш това малко вътрешно дете да се свива от боязън, от нерешителност, от възприятието че не заслужава, че може би не го обичат… Кажи си СТОП. Насочи любящото си сърце първо към теб самата. Без задръжки. А след това и към него. Без задръжки, без въпроси. Кажи си:

Аз имам вяра в себе си. И имам вяра и в теб.

създател: Силвия Матеева

Инфо: djavarava